картинка: deviantart |
Само до преди 130 г. осигуряването на старините е било въпрос на лична отговорност и спестявания. Пръв идеята за държавна пенсия лансира германският канцлер Ото фон Бисмарк през 1880 г. Защо? Както самият той казва "с човек, който има пенсия...е значително по-лесно да се справиш, отколкото с такъв, който няма подобна перспектива" и допълва "който прегърне тази идея (за държавна пенсия - бел. авт.) ще бъде на власт". Желязната логика на железният канцлер е прегърната от кажи-речи всички държави в света през следващите десетилетия. Преведено на прост български език, обсебването на социалното осигуряване от държавата е чисто и просто механизъм за задържане на власт. Ако си направите справка кога най-много са увеличавани пенсиите в България, едва ли ще се изненадате, че е в години на избори. Като всяка социална придобивка, гарантирана от държавата, обаче, и тази се превръща в нож с две остриета. Особено когато са налице трайни промени в средата (в случая демографски и финансови). С други думи, държавно гарантираната пенсия от инструмент за подкуп на гласоподавателите се превръща в инструмент за натиск на гласоподавателите.
Което ни пренася отново в настоящето. Днес въпросът не е в това, дали ще се пазарим с държавата да се пенсионираме на 63 г. или на 65 г.; дали ще измуфтим още 5 лв. отгоре върху мизерната пенсия или не; дали ще бутнем рушвет, за да се класираме за допълнителен доход с някоя степен на инвалидност.
Истинският въпрос е искаме ли държавата да ни казва кога да спрем да се трудим? Колко да отделяме от заплатата си за пенсия? Пардон, за чужди пенсии. Какъв доход ще получаваме след като напуснем пазара на труда?
Аз не искам. Надявам се и вие не. Решението е скъпо, но си струва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар